Аз не пия чай. Дори не помня от кога... и мама не помни. Съществуват две версии по случая - все догадки.
Версия номер 1 - Пренасищане с чай.
Като малка съм боледувала толкова често, че чаят е бил употребяван при всяко мое кихане, покашляне и недобър видим оттенък на кожата. Вероятно честото прибягване до този метод на лечение е довело до остра непоносимост към напитката - лек. Версия номер 2 - Леличката в детската градина.
Всички сънуваме кошмари с тези страшни лелички. Когато се връщам назад към тези незабравими моменти на детско щастие, помня настоятелността и упоритостта, с която те се надвесваха над мен и твърдяха, че децата, които не изпият чашата си с чай до последната глътка ще си останат завинаги на масата за следобедна закуска. Е, така и ставаше. Поне докато една от нас не променяше решението си.
И въпреки всичко, изненадващо и съвсем противоречащо на горепосочените факти, АЗ ОБИЧАМ ЧАЙНИЦИ. Да не кажа дори, че имам колекционерска страст към тях.
Този чайник ми е един от най- любимите, които притежавам. Бих го изложила в открит кухненски скрин като истинско произведение на изкуството. А той си е! И не само защото е красив и червен, а защото не може да спре да те кара да си мислиш за домашен уют, топлина и мамина грижа - за неща, които те карат да се чувстваш добре :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар